Колко шум има в живота ти напоследък? И не говоря само за звуците отвън, от улицата, не за звуците от телефона, от задачите, разговорите, непрекъснатото бързане, в което толкова лесно свикваме да живеем.
Говоря за онзи шум, вътре в теб, който не спира дори, когато останеш сама, дори, когато вкъщи всички спят.
За мислите, които се блъскат една в друга посред нощ, за напрежението, което се е настанило в тялото ти толкова тихо, че вече почти не го забелязваш, и за усещането, че дори в най-спокойните моменти, не можеш истински да си „със себе си“.
Статията написа за теб Пепи Цанкова – майка на две пораснали момчета, холистичен практик, сертифициран консултант по детски сън, йога учител, соматичен треньор и майка, която е била на ръба на силите си, че и оттатък. Ако имаш нужда от подкрепа и насока, посети нейния сайт – Мама в баланс.
Аз дълго време вярвах, че тишината е просто липса на звук и че за да я усетя, трябва да избягам някъде далеч, да остана сама, да изключа света и най-после да си поема въздух. Но бях сама с две деца, с твърде, твърде ограничени средства, нямах автомобил и такова бягство нямаше как да се получи. Така мислех тогава….
Но пък четях книга след книга как се медитира, от което само се напрягах още повече, защото шумът не спираше. И колкото повече стисках очи и напрягах уши да „изключа'“, толкова повече сякаш чувах. Понякога шумът ставаше толкова оглушителен, че започнах да си мисля, че откачам. Питах се – „За бога, че аз ли го усилвам?!“
С времето разбрах нещо неочаквано за мен, разбрах, че можеш да стоиш в пълна тишина и вътре в теб пак да има тревога. И още – че можеш да бъдеш сред шум, хаос и хора, докато душата ти остава спокойна и тиха.
И тогава в мен се появи един въпрос, който ме промени много:
Ами ако тишината не е място, а състояние, към което се връщаме отвътре?
Защо тишината те плаши?
Понякога дори не осъзнаваш колко уморена си станала от вътрешния шум, защото той постепенно се превръща в нормалното ти състояние. Свикваш непрекъснато да мислиш, да планираш, да анализираш, да предъвкваш разговори и ситуации, да носиш отговорности и да търсиш решение за всичко, докато в един момент започваш да живееш почти изцяло в главата си. А там е шумно, нали?
И тогава тишината започва да плаши. Плаши, защото в нея изплуват нещата, които през деня успяваш да заглушиш с работа, задачи, грижа за другите и постоянно движение.
Аз минах през това. Имаше период, в който винаги трябваше да има нещо около мен, дали силна музика, дали пуснат телевизор, да разговарям с различни хора, да държа списък със задачи, телефонът да е все в ръката ми, даже в банята. Правех редовно купони, децата ни играеха в хола, а ние, 3-4 приятелки, свряни в тясната ми кухничка, приказвахме ли, приказвахме.
Ако останех сама в тишина, усещах напрежение, сякаш нещо вътре в мен започва да ме настига, да ме души и да иска внимание, което твърде дълго съм отказвала да му дам.
Усещах онова напрежение и мисли можех ли да направя още нещо, за да:
- Спася брака си.
- Избера професия, която ми е повече на сърце.
- Съм по-добра майка на децата си.
И шумът ставаше толкова силен, че се надявах да съм в центъра на водопад и точно той – грохота на падащата вода, да ми пречи да свържа изречение с изречение. Уви, не бях. Но пък точно там, в този леко неудобен момент на среща със себе си, с осъзнаването, че ми е нужно състояние, а не място, започна и нещо много истинско.
Тишината не те наказва, ооо, не, не – тя те разкрива. Започнах да искам тишина, защото бавно усещах, че вече не ме е страх от нея.
С времето разбрах една много силна истина – тишината не идва, за да те счупи, а за да ти покаже какво има нужда да бъде чуто.
Когато започнеш да забавяш темпото, постепенно започваш да усещаш тялото си по различен начин. Забелязваш колко често стискаш челюстта си, колко плитко дишаш, колко напрегнати са раменете ти и колко отдавна не си се спирала, за да се попиташ честно: „Как съм всъщност?“
Тишината е като огледало, което невинаги показва удобни неща, но почти винаги показва истинските.
И може би точно затова, толкова често я избягваме, защото дълбоко в себе си знаем, че когато всичко утихне, вече няма къде да се скрием от собственото си усещане.
Познато ли ти е да се страхуваш от собствените си чувства и емоции, от това да не разпознаваш реакциите си, да не разпознаваш тялото си? Аз бях потънала точно в това.
Как започнах да чувам себе си отново?
Това не се случи с една медитация или практика (въпреки че по това време вече активно практикувах йога, дишане и медитации), нито с някакъв магически момент или ехааа, в който животът внезапно се подрежда и всичко става ясно.
Случи се бавно, почти незабележимо, чрез малки моменти, в които започнах да се връщам към себе си. Започна с малки неща:
Оставях телефона в друга стая за 10 минути
В началото ми беше странно колко често посягах към него автоматично. После увеличих на 15 минути и пак светът не се срина. Хареса ми.
Сядах, без да „правя“ нищо
Не търсех да медитирам „правилно'“, защото вече концепцията, че няма „правилно и грешно“, ми ставаше все по-ясна. Не се опитвах да съм „дзен“, просто стоях и броях дъха си така: едно – вдишвам, две – издишвам.
Започнах да слушам тялото си
Питах се:„Къде има напрежение? Как дишам? От какво съм изморена?“
Да, в началото се питах дали не съм „мръднала“ окончателно, но този „разговор“, освен че ми помагаше да се чувствам все по-добре, но и от него ми ставаше все по-приятно ежедневието.
Позволих си да не запълвам всяка празнина
Без да пускам силна музика, без шумов фон, докато готвя или сгъвам дрехи. Бавно започнах да нямам нуждата непрекъснато да „консумирам“ нещо, само и само да не остана сама със себе си.
Тогава открих нещо много красиво – че под целия този външен шум, имаше една тиха, мъдра и спокойна част от мен, която през цялото време е чакала да я чуя.
И вместо да слушам музиката с ушите си, за да заглуша тишината, започнах да я танцувам с тялото си. Да, танцувах.
И така усетих, че това е пътят за мен – да търся лесни начини и малки вътрешни опори, чрез които да чувам по-ясно тялото си и да се връщам към себе си. Стигнах до соматичните практики, които ми показаха, че тишината всъщност започва там, където започваме да усещаме тялото отвътре. Открих нов свят. За него ще ти разкажа във втора част на тази статия.
ЖИВОТВОРНА 