Следпразничните размисли са тук! Минаха Коледните празници, изпълнени с вяра, надежда и желание за по-добри дни. Едно от нещата, които не съм харесвала на тези дни са обещанията.

Винаги на Коледа си даваме обещания, всяка година, едни и същи – или ще започнем да тренираме, или ще спрем сладкото, или ще се омъжим и т.н. и т.н. И тези обещания траят точно една седмица след Коледа, най-много две.

Статията написа за теб с много грижа Цветелина Райкова – майка, консултант по хранене и здраве, лектор към международна система 118. В своята работа помага на хора в депресивни състояния и с паник атаки, след като самата тя преминава през това предизвикателство.

Какво обещавам аз?

Аз съм майка на две деца и през цялата година си давам обещания към тях. И точно за това искам да ти поговоря днес – за обещанията не към себе си, на които много често изневеряваме, а на тези към най-свидното ни – нашите деца.

Обещавам, че ще бъда по-добра майка и по-точно няма да повишавам тон, няма да съм сприхава за най-малкото, няма да издребнявам за оценки, няма да се карам, ще бъда по-спокойна, по-философски настроена и по-малко емоционална.

Но това се оказва изключително трудна задача или поне за мен, не знам при теб как е. Най-лошото е, че след всеки негативен разговор с децата, аз изпитвам вина като по-големия човек, който е можел да се въздържи, да помисли преди да каже нещо, да прости, да забрави, а не го е направил.

А ти задаваш ли си въпроса защо се случва така?

Но да си помислим от къде идват тези чести скандали и дали навремето вкъщи са ни се карали толкова? Честно казано, на мен не са ми се карали изобщо, защото нямах телефон, нямах кабелна и интернет. Колкото повече „пораствам“ днес, толкова повече се замислям за моето детство и за огромната разлика с детството на моите деца. В основата на разправиите с децата ще сложа няколко точки:

На първо място е телефонът и интернетът

Тези средства за комуникация през хиляди километри унищожиха общуването на една ръка разстояние. Децата станаха разсеяни, сприхави и немислещи, все определения, които за мен като дете на важаха.

На второ място ще сложа – задоволеността

Децата днес са не задоволени, а презадоволени от материални неща – и то не от първа необходимост, а ненужни неща, такива, без които могат и няма да им донесат никаква стойност.

На трето място ще сложа – липсата на отговорност и правомощия

Въпреки че живеем в технологически напреднало време, ние делегираме все по-малко отговорности на децата си. Не ги пускаме сами до магазина, на тренировка, на училище, дори на рожденни дни, те постоянно са с нас или в колите или пеша.

На четвърто място – все по-малко играят навън с връстниците си и все повече са вкъщи

Комуникацията, живият контакт липсва и доказателството за това е, че ако седнат връстници на една маса, без телефони, те нямат тема на разговор.

Многобройните въпроси в главите на родителите не закъсняват

Всички тези фактори предизвикват в мен буря от емоции. От една страна ги осъзнавам, фрустрират ме, от друга – търся решение на този проблем. Децата, които отглеждаме по този начин, дали са наша родителска грешка или са грешка на времето и обществото, в което живеят? Един родител може ли изобщо нещо да направи, има ли способността?

Има и парадокс

До огромна степен, в основата на влошените ни отношенията с децата и честите кавги за подредба на стая, изпълнение на домашни задължения и уроци, стоят технологиите – интернет и телефон.

Парадоксът е, че тези технологии ни дават спокойствие къде ни е детето, какво прави в момента, добре ли е, но в същото време имат пагубни последици върху менталното му здраве.

Тук ще сложа, че категорично „ограбват” и от времето за сън при подрастващите до 18 години, което пък е пагубно и за физическото им здраве.

И още въпроси

Дали са добри или не, след като в една степен ни доближават толкова много, но в друга ни отдалечават от децата ни на светлинни години? Толкова много, че един обикновен разговор без телефон се е превърнал в мечта за родителя и някакво, едва ли не, форсмажорно обстоятелство за детето?

Със сигурност, „благодарение“ на тази модернизация, децата ни са станали по-материални, по-егоистични, по-искащи и по-малко даващи.

Финалът оставям за размисъл към всички осъзнати родители

Въпросът сега е: Късно ли е за промяна и как да дойде тя? Закъснели ли сме и има ли връщане назад, както в онези времена на вечерни разговори, четене на книга, споделяне на моменти и емоции заедно и най-вече създаване на спомени, защото без спомени от детството сме загубени. А какви спомени ще имат нашите деца и какво ще предават на поколенията си, въпрос с многоточия…?