Автор: Мария Златева

На Теб

Любов моя, днес аз не знам дали ти съществуваш. Има ли те въобще на този свят? Страхувам се, че ти не съществуваш изобщо. Ако те имаше наистина, досега да те бях срещнала някъде. Толкова те търсех, толкова се надявах… Разпознавах те в образите на куп други мъже, но ти не се оказа нито един от тях. Просто не беше ти. Съществуваш ли наистина? Има ли те?

Искам да вярвам, че ще те срещна. Може би още те няма в живота ми, защото не те заслужавам или ти не заслужаваш мен. Иска ми се да вярвам, че съм наказана да изкупвам греховете си сега и затова съм самотна и необичана. Тази тъмнина ми се вижда по-малкия ад от това ти изобщо да не съществуваш…

Аз постоянно мисля за това. Мисля за теб. Моля се на Господ да прости греховете ми, за да мога да те срещна. Чакам те. Теб обаче още те няма. Преди година пак така те чаках. Тогава исках да бъдеш светлината в живота ми. Исках да бъдеш моето вярно и красиво избавление от другите, които ме предадоха. Вече не искам това.

Аз се спасих сама. Разбрах, че няма кой да ме спаси, ако аз самата не избавя себе си и душата си от блатото, в което затънах, отново тъкмо търсейки теб, мислейки, че съм те намерила в тъмното. Грешала съм. Било е само сън. Било е само измислица, илюзия, която бързо изчезна от живота ми и се разтвори там, откъдето и дойде – нищото.

Тези, всички други мъже, в които се заглеждах, търсейки теб, ми причиниха много болка. Откраднаха сърцето ми частица по частица. Бях толкова слаба и беззащитна, че дори не успях да отмъстя за страданията. Мислех, че изглеждам като глупачка в очите им. Сега разбирам, че съдбата ме е спасила от голямо прегрешение – от страшния гнет на отмъщението. Спасила ме е и от нещо още по-страшно – да бъда с друг мъж, определено недостоен и да се отдалечавам все повече и повече от теб.

Днес аз продължавам да те търся, любов моя… Продължавам да обичам… въздуха и да те чакам. Нямам вече сили да страдам. Не мога повече да се боря с лъжите и илюзиите около мен. Защо не мога просто да затворя очи и ти да ми се появиш насън? Защо не мога да си те представя? Иска ми се да можех да те измисля в разказ, да можех да те нарисувам в картина или да те открия сред мистиката на някоя древна колода карти Таро. Но не мога…

Съдбата упорито те крие от мен. Аз и не искам да те измисля. Не искам. Знам, че животът ще те представи пред очите ми много по-хубав, много по-съвършен от всичко, което въображението ми може да роди. Топлите ти устни ще шепнат точно това, което съм мечтала да чуя. Косите ти ще поемат топлината на слънцето и ще я отразяват с матов блясък. Очите ти ще гледат само мен. Мислите ти ще се гонят в дългите бели коридори на истината и ти няма да ме излъжеш за нищо…

Не мога да те измисля. Но мога ясно да си представя деня, в които ще те срещна. Ще бъде мрачен и дъждовен ден, защото когато погледите ни се срещнат всички сълзи, които съм изплакала ще завалят от небето. Капките ще паднат по устните ти и ти ще усетиш, че точно аз те целувам. Пъргавият вятър ще се шмугне между тежките капки, за да усетиш, че точно аз те прегръщам. И ти ще видиш тъкмо мен… Всеки един миг от дългото чакане ще си е струвал.

Днес аз не знам дали ти съществуваш, любов моя. Има ли те изобщо? Ако ти отдавна вече не си на този свят, то аз ще усещам как ме галиш с всяка своя мисъл от безкрайността на небитието. И аз ще бъда твоя. Аз съм твоя! Ако ти още не си се родил на този свят, то аз ще предам любовта си към теб на другите по такъв начин, че теб да те има в бъдещето. Там в това далечно бъдеще, където ще се родиш и ще живееш, ти ще бъдеш много обичан, ще обичаш и ще си щастлив. И аз се съм щастлива от пропастта на нищото, защото съм те създала от любовта си.

Ние може изобщо да не се срещнем. Може да се разминем тихо във времето, в епохите или вселените. Но, любов моя, ние ще се докоснем въпреки всичко. Ние ще се слеем като рохка пръст след края си или както морската вълна и пясъчния бряг, или ще сме невидими атоми, танцуващи по вятъра. Ние ще се докоснем, защото си принадлежим, независимо в какво ще се превърнем. И тогава ще се обичаме чисто, искрено и безкрайно, както когато бяхме ангели в шепата Божия.

Днес аз продължавам да те търся, любов моя…Продължавам да обичам… въздуха и да те чакам. Но нещо ми подсказва, че си много близо. Вероятно ние се разминаваме не във вселените и епохите, а в душите си. Ние крием душите си един от друг, затова не можем да се разпознаем и обикнем. Вероятно се страхуваме един от друг или целия свят навред. Любов моя, покажи ми, че си ти… ако те има изобщо… Аз съм тук и те чакам – вярваща, искрена, истинска!