Всяка човешка история има много цветове – понякога цъфти под светлина, а понякога я превземат сенките. Аз обаче се стремях да пресъздавам своята само в светли, ярки тонове, което просто ме отдалечаваше от реалността. Притежавах рядък налудничав позитивизъм, за който години по-късно си дадох сметка, че е бил следствие на една неосъзната болка. Един страх, който ме държеше закотвена на дъното, докато се заблуждавах, че плувам свободно.

“Имам 10 години да успея!” – беше първото, което си казах, когато Хуан ме напусна. Чувствах облекчение, въпреки че плачех при всяко негово излизане без обяснение или прибиране късно от работа.

Гледах малката ми дъщеря и я молех да ми прости, че имаше такъв баща. Тогава хвърлях цялата вина върху него – този долен лъжец. Даде ми най-великото любовно приключение, за което бях мечтала. Дойде от Колумбия до Европа, за да се запознае лично с мен. После аз отидох при него, той ме запозна със семейството си, потопих се в културата, научих езика. Предложи ми брак. Решихме да имаме дете и да живеем в Лисабон. Но само 6 месеца след като дъщеря ни се роди, отношенията ни станаха нетърпими.

Живеехме в малък апартамент, в който често бях сама с бебето. За да не си задавам неудобни въпроси, в главата ми се завъртяха бизнес идеи, засукани готварски рецепти и езотерични предавания в YouTube. Един ден повиках майка му и ѝ казах, че той ни напусна. Тя ни прибра в дома си, където с бебето спяхме на единично легло.

Представях си как някой ден имам мой апартамент, дъщеря ми си има нейна стая и всяка вечер, когато тя си легне, аз приключвам успешната си доходоносна работа и си сипвам чаша бяло вино.

Година по-късно вече бях в България, живеех при семейството си и бях положила основите на моя първи бизнес. Работех до пълно физическо и емоционално изтощение. Но не си представях да спра да работя, нито да имам нова връзка. И в двата случая щях да имам време да МИСЛЯ какво се е случило и да го приема като провал. А аз не исках да се чувствам жертва, затова отричах случилото се. Казвах си просто, че ТОВА НИКОГА НЕ МИ СЕ Е СЛУЧВАЛО.

Беше именият ден на малката. Взех колата на майка ми и отидох до един хипермаркет, за да напазарувам. Свърших това и, докато говорех по телефона, колата отказа да запали. Баща ми пристигна нервен, сякаш аз бях виновна. Помня как стоях вътре, молейки се храната да не се развали от жегата, и си казвах, че някой ден ще имам моя собствена нова кола.

Тогава така си представях какво значи “да успея за 10 години” – да имам бизнес, мой дом и автомобил. Да имам финансово спокойствие, за да мога сама да отгледам детето си. И че липсващият баща изобщо няма да ни липсва.

Докато една Коледа не изпих най-съдбоносното си кафе. С Димитър. Стар приятел, когото по случайност поздравих за Коледа във Фейсбук. Той ми предложи да се видим след 8 години пауза и да си поговорим като едно време. Не помня откога познавам Димитър, но в момента, в който той влезе в онова заведение, сякаш го видях за пръв път.

Месец по-късно вече бяхме двойка, а само дни след това – той дойде на рождения ден на дъщеря ми. Бях нескромно щастлива, влюбена, вдъхновена и още по-амбициозна. Наред с бизнеса ми, се върнах след две години майчинство, в компанията, в която работех. Допълнително се нагърбих и с това да направя уъркшоп с известен частен български университет. И още повече – предстоеше дъщеря ми да започне да посещава ясла през лятото. Баща ѝ се появи отнякъде и реши да ми помага, но щом разбра за Димитър, отново изчезна. Така пак подтиснах болката и продължих с хиляди професионални задачи…

Късно вечер се виждах с Димитър и оставах при него. Ставах в 5:00 часа сутринта и се връщах вкъщи, за да приготвя малката за ясла. В 7:30 часа тръгвахме към яслата, която беше на около 40 минути път с кола. След това отивах в офиса и работех, без обедна почивка, за да си тръгна по-рано и да взема детето от яслата.

През уикендите?

Тогава работех по поръчки, свързани с бизнеса ми и оставах до късно на компютъра, за да си направя презентациите за уъркшопа ми, който щеше да стартира през есента.

В СЪЩОТО ВРЕМЕ се стремях да бъда една красива, усмихната, лежерна, позитивна, неуморна и вдъхновяваща жена за Димитър. Много исках връзката ни да се получи, а добре знаех колко трудно се обича жена с малко дете. Все пак, бях изоставена заради това.

Година по-късно осъзнах, че съм далеч от успеха, който търсех, защото въпреки всичките ми начинания, нямах търсената финансова стабилност. Напуснах агенцията, за която работех и почти веднага ме взеха в най-голямата международна рекламна агенция в София. Работех главно по проекти на популярен телеком и задълженията ми бяха много. Харесваше ми мястото, хората ме зареждаха, но не си давах сметка как бях минала някои мои лични граници и в тялото ми зави силно една тревожна аларма. Един ден нямах сили да стана от дивана, ушите ми забучаха и получих силно сърцебиене.

“С две леви ръце си, татко. Нищо не правиш като хората.”
“Брат ти е толкова умен.”
“Няма да живея в твоите страхове. Ти си вещица.”
“Ще ти пратя клипче, да видиш как се научи да кара колело. Ти кога приключваш работа?”
“Има 39 градуса температура. Ще те чакаме при доктора, като свършиш със студентите.”
“Ти си всичко друго, но не и жена.”

Левичарката аз. От малка не правех нищо, както се очакваше и си измислях мои истории, в които всичко се нареждаше по моите правила. Моят идол и до днес е брат ми, който е постигнал всичко, за което аз мечтая. И през всичките години се опитвам да следвам неговия модел. И когато исках да успея, аз си представях, че успехът е да бъда като него.

НЕ СИ ДАВАХ СМЕТКА, ЧЕ НИКОГА НЯМАШЕ ДА УСПЕЯ.

Защото успеех ли в това, щях да се разболея. Сама и нещастна. Напуснах работа. Спрях да се занимавам с всичко. С детето се преместихме при Димитър и се отдадох на нашия дом. Готвех, чистех, карах малката на градина, грижех се за себе си и започнах терапия.

Терапията естествено започна от случилото се с Хуан. За пръв път плаках с глас. Не беше, защото още го обичах, а защото до онзи момент не бях дала воля на емоцията си. Отричах всичко, което се беше случило. Терапевтът ми каза: “Ако тази рана беше по кожата ти, нямаше ли да се погрижиш за нея? Нямаше ли да я промиеш и да я превържеш? Душевните рани също имат нужда от грижа и лечение. Ако ти отричаш, те ще стоят там, ще загният и мястото ще остане травмирано.”

Така започна пътят ми към моите собствени емоции, свят, копнежи и, най-важното – моята ЖЕНСТВЕНОСТ.

За пръв път чух от терапевта ми, че в себе си ние носим мъжка и женска енергия, но ако сме жени и женската ни енеригя е потисната от стремежа за власт, конкуренция, съперничество, агресия и само работа, работа, работа, тогава идва неудовлетворението, болката и на по-късен етап – болестите.

Имах неудовлетворение и болка, и бях на път да се разболея. Затова се хвърлих смело в най-вълнуващото приключение досега – да открия ЖЕНАТА В МЕН, да я съживя и да я прегърна.

Така минаха две години, през които срещнах други жени като мен. Започнах смело да говоря по темата, открих много сходни истории с моята, което още веднъж ми даде да разбера, че залитайки към успеха под формата на материалното, ние убиваме женската си енергия, и никога няма да бъдем щастливи. Защото всичко материално трябва да отговаря на духовното в нас. Ако не се обичаме и сме бедни отвътре, няма да получим любов и богатство отвън.

Осъзнах, че да успея, означава да приема себе си, да си позволя да чувствам, да се харесвам, да давам любов и да мога да получавам любов. А това се оказа едно от най-трудните неща.

На един мандала танц с Марина Бошева се опитах да дам любов на други жени и да приема тяхната. След танца очите ми се напълниха със сълзи, защото се чувствах повредена. Защо всеки път, когато срещнех техните очи, аз отмествах поглед? Не можех да приема любов и не можех да дам. Сетих се за пътите, когато някой ме прегърнеше и тялото ми се сковаваше. Усещах тази любов фалшива, дори да не беше.

Тогава съдбоносно срещнах Божена Иванова и тя ми каза, че аз нямам елемента ЗЕМЯ и съм отдадена на духовното, на мислите си, на мечтите си, но не и на тялото си. Имах нужда да се заземя, за да се върна към женските си корени. Да усетя любов. Да усещам наслада чрез тялото си.

Каза ми, че моите ценности са дълбоко свързани с женската енергия и те говорят за изконна любов, красота, мир и хармония. Но те са изпреварили времето си и трябва търпеливо да посявам зрънцето на моите ценности у другите. Революцията в моето сърце трябва да стигне до много други хора и да ги вдъхнови да променят своя живот.

Днес аз съм на средата на моя път към женската ми енергия и личностна трансформация. Уча се да давам и да получавам. Уча се да отварям сърцето си. Уча се да усещам тялото си. Уча се да се заземявам и, насред духовното, да приемам материалното.

Вече съм майка на две момиченца. Искам някой ден да бъда техен пример като ЖЕНА. А аз да се гордея най-вече с това, че съм създала семейство, изградила отношения и дом. Димитър е прекрасен мъж и любящ баща. Голямата ми дъщеря отдавна го нарича “тати”. Хуан живее близо до нас, разбираме се и се грижи за дъщеря ни.

Имам собствено жилище, дарено от родители ми. Имам нова кола, подарък от мъжа ми. Не ги купих сама, засега нямам финансова стабилност. Все още нямам собствен бизнес. Сигурно щях да ги постигна, но реших да се погрижа за себе си и тези неща някак бяха привлечени в живота ми. Получи се едно изобилие, което не планирах, но се научих, че нещата, които получавам с лекота, са неща, които приемам с любов.

Благодаря за
ПРОЗРЕНИЕТО, ЧЕ СЪМ ЖЕНА,
ЗА ПЪТЯ КЪМ МЕН САМАТА
И ЛЮБОВТА, КОЯТО ИМАМ!

Ако и ти искаш да разкажеш твоята лична и вдъхновяваща история, пиши ни на jivotvorna@gmail.com