Имаш ли моменти на отчаяние и какво правиш тогава? Към кого се обръщаш за помощ или предпочиташ да замълчиш, да скриеш, за да не те помислят за слаба или за неспособна да се справиш със ситуацията?
Статията написа за теб с честно сърце Цветелина Райкова – майка, консултант по хранене и здраве, лектор към международна система 118. В своята работа помага на хора в депресивни състояния и с паник атаки, след като самата тя преминава през това предизвикателство.
Само че ние сме толкова различни и, ако една ситуации за теб може да е обикновена, за мен може да е сърцераздирателна и болезнена, и точно в такава попаднах миналите дни.
Има едно нещо, което може да ме извади от моя баланс, и това е, когато страдат животни. Не просто обичам, аз обожавам животни – домашни, бездомни, диви, питомни. За мен няма ранг, титла, марка, модел, порода животно.
Къде е границата на човешкото отношение и къде се губи то днес?
Защо все повече хора са загубили способността си към емпатия, особено към животните и защо животните показват все повече състрадание към себеподобните, отколкото човек към човек? Кога станахме единаци, кога спряхме да се обединяваме около каузи, кога спряхме да вярваме в доброто и в сътвореното от Вселената?
Защо се превърнахме в материални същества, насочени само към желание за власт, внимание и пари?
И някакси в този свят да намериш човеци, обичащи с душа и сърце животните, става все по-трудно. Вълната на недоволството, омразата, отмъщението към безгласните залива все повече хора днес. Да останеш различен човек, който може да е критикуван, хейтван или да се слееш с общата омраза и да останеш неразличим, но с всички? Кое е важното днес, какъв си ти?
Аз съм от онази порода, вярна на сърцето и дущата си, и отдадена на любовта си към животните на 100%.
Животно не може да те излъже, подведе, забие нож в гърба, нарани, то може само да ти даде, а ние хората какво даваме? Ти какво даде днес? А вчера? Дали изобщо искаш да дадеш? Защо да го правиш, то животът е твърде кратък, дръж всичко за себе си…
Тези, които не могат да говорят
Една кратка история от света на онези, които не могат да говорят, за да я разкажат, но пък ОНЕЗИ си имат ТЕЗИ като мен, който да пишат, да говорят и да споделят.
Те бяха четирима – всички от улицата – подметнати, забравени, изоставени, сами. Намериха се един друг и станаха 4-членно семейство. Първо се появи мъжкото куче, след него дойде женската, кастрирана веднага, и след още 1 година – две мъничета.
Силата на семейството и урок №1 – двете по-големи кучета приеха малките под закрилата си. Ние хората колко често приемаме по-малките от нас, по-беззащитните – и в пряк, и в преносен смисъл? Май по-скоро ги отпъждаме, защото не могат да са ни полезни.
Всеки живот има стойност
Растяха заедно четиримата – гонени, замервани, ритани, стреляни с въздушни пушки, но и много обичани от мен, орисани да живеят. И живяха, защото пред силата на любовта от душа нищо не може да се изпречи, дори най-силната човешка омраза.
Разболя се единият, нямаше диагноза, умираше, гледаше ме с по-човешки поглед от всеки друг човек, с очи, които казваха ПОМОГНИ МИ. Страх ли ме беше? Да. Имах ли избор? Не.
Поведох го по лекари, един, втори – имах ясната цел да му помогна, сила от Господ. Намери се решение, намери се приемен дом, раздвижване, лекарства всеки ден по два пъти, грижи и една луда – Аз.
Най-голямото ми щастие бе да го пусна отново на улицата, излекуван, при тримата му приятели, които две седмици го търсеха. А теб приятелите ти колко време ще те чакат и търсят?
Умря от старост, но обичан и за улично куче живя по-дълго от повечето домашни такива. Да гледаш куче не е само да го храниш и разхождаш, а и да го обичаш.
За мен история, за тях може би последно приключение
Останаха две, стари и немощни, появи се нов, хванаха ги в приюта, тежка история, цял живот на свобода – сега затворени.
Успях да се преборя и ги извадих от приюта пак сама. Живяха една година, докато не изчезнаха от улицата. Открихме ги случайно в съседния град, сами, гладни, не можахме да ги хванем и започна мъката за нас, никаква подкрепа от институции, само ние 2-3-ма доброволци и те някъде там сами.
Късаше ми се сърцето всеки ден, пълнеха ми се очите със сълзи, но бях направила всичко, включително и самостоятелно търсене на място… нищо. Върна се най-старата слаба, хапна и изчезна да ги търси, да ги доведе.
Остана ми само надеждата и молбата към Господ, представях си как идват, пращах им любов, почти не ядох три дена, спах малко. Чаках, угасваше пламъкът на надеждата по няколко пъти на ден, но си казвах:
Няма да се предаваш, няма, вярвай, ще се върнат, надеждата да те крепи, не се предавай.
След 72 часа странство всички, заедно със старицата, си дойдоха, тя ги доведе, дойде хапна и изчезна, после се върна с тях.
Колко силна е любовта?
Това е история за силата на вярата, любовта, надеждата, за силата на душата и сърцето, на онази любов, която дава. Тя не иска нищо за себе си, тя само дава. Това за мен е чистита любов – без сметка, без срок. До кога ще ги обичам ли? Не докато те са живи, а докато аз съм жива.
„Какво е това?“ – ще ме попиташ. Това е ген, така се раждаш, това е моята порода, от онези може би изчезващите, които ще направят всичко, ще дадат къс от душата и сърцето си, за безгласните и какво ще получа ли? Това ли ме питаш?
Ще получа същото, което съм дала, онзи огън… и да, мама, тати, вуйчо и Женя отгоре ми помогнаха. И да, аз съм от онези редките породи, може би изчезващи, а може би не!
