В началото бе словото. То е и моят дар от Бог, даден, за да превеждам сърцето си на човешки език. Лутах се и се търсих, създавах се и си спомнях за себе си, за да съм тук сега.

На теб, която ме четеш – Здравей!  Името ми е Биляна и съм търсач. 

Търсач на най-различни неща в този живот, но основно – на съкровища, скрити в сърцето ми. Ако бях дърво, щях да имам 32-годишни кръга. Не е чак толкова много, но не е и съвсем малко. Имала съм своето време да потършувам из дълбините си. И в това търсене открих доста ценни неща.

Статията написа за теб с много обич Биляна Маджарова – писател и автор на блога Belqnka. Нейните текстове са споделяне от душа, от личен опит и осъзнавания, преминали през бури, залези и красиви изгреви.

Ако си тук още, благодаря ти. Днес ще ти споделя едно свое откритие, свързано тъкмо с благодарността, но ще започна отдалеч.

Прелюдия към първата буря

Като уважаваща себе си Дева, често съм съсредоточена в изучаване на живота си и в поправяне на неговите несъвършенства. Своите също, разбира се.

Толкова съсредоточена, че явно прекалих. Спонтанно в мен настъпи сезон, в който всичко беше много тъмно и сиво. Липсваше предишната шарения, липсваха напуканите несъвършени плочки, изпъстрени с най-различни цветове и ориенталски десени.

Вътре ми беше празно

Поживях си с тази празнота. Тази година ще станат 12 години от момента, в който за първи път я усетих. В един хладен мартенски ден на 2014 г.

Тя ме превърна в моряк, който плува в непокорните открити морета на сърцето си.

Там теченията и бурите го люшкат упорито във всички посоки. Морякът се бори да се задържи на повърхността, до предела на силите си, но понякога не успява.

От време на време биваше възнаграден от морето с 2-3 дни на спокойствие, лекота и радост. Разбира се, с горчив привкус, защото знаеше, че след тези слънчеви дни идва буря. Колко ще е мощна и колко ще трае, не е ясно.

И аз се блъсках ли, блъсках; разпилявах се по вълните със своята сламена лодка, докато една вечер не корабокруширах…

И в своето крушение се изправих лице в лице със себе си и с лошотията, която сама съм си направила.

Беше 2017 г. Стоях на терасата в квартирата си в Красна поляна и пушех. Загледана в тъмното вечерно небе, мислех за живота си и си спомнях за преди. Спомнях си и чувствах. Изведнъж мислено се пренесох в миналото и видях себе си отстрани – как се отнасям с жестокост към себе си, наранявам се, критикувам се от едната страна; а от другата – как страдам и се свивам, как се страхувам.

Видях как съм била едновременно насилник и жертва на себе си. Изправих се лице в лице с фактите.

С това, че несправедливо се обвинявах за грешки, които нямаше как да не допусна, защото всяко научаване изисква грешки и нови опити. С това, че наказвах себе си, вместо да се опитам да си бъда подкрепа. С това, че отново и отново се опитвах да „поправя“ себе си, да се впиша в някакви измислени от мен графи, вместо да се приема тъкмо такава, каквато вече съм – съвършено несъвършена на всяка крачка. 

И именно затова – вълшебна. Истинска.

Сълзи на изкупление

В онази въпросна вечер, като един истински приключенец, тръгнал на далечно плаване, аз за първи път, от много време, видях ясен хоризонт. Сълзи закапаха от очите ми и пътят напред се проясни малко. Плаках като дете. За мене си.

За първи път изпитах състрадание към съществото, което съм.

Видях се такава, каквато бях – добронамерена към всички, освен към себе си. Приела лошото, което съм видяла и превърнала го в своего рода модел за отношение към себе си. И съответно, свила се още повече в черупката си.

Да, стана ми тъжно, защото детето, което помня и познавам, мечтаеше за чисти неща.

То мечтаеше за добрини, за приятелство, за любов и състрадание. А получи толкова отхвърляне и жестокост. 

От мен, която и каквото, и да бях.

Тогава не знаех, но тази нощ щеше да изиграе ключова роля в живота ми. Той щеше да тръгне по нова, осъзната пътека. Тази на любовта и приемането, на състраданието и прошката, но не към кого да е. Към себе си.

…

Дали това беше твърде много информация? Това ти ще прецениш за себе си. Аз свалих картите, за да видиш какво има зад тях и да усетиш дали съм от твоите.

А сега, да се върна на темата.

Изборът да съм благодарна

Исках за думата „благодаря“ да ти споделя, макар че въпросът е много дълбок там. Но в общи линии, е следното:

Като дете си мислех, че да благодаря, означава да имам обноски и че това е стандартна дума, която се казва, след като някой ни помогне или направи нещо хубаво за нас, например. Така разбрах нещата тогава. 

И както споменах вече, като истинска Дева, гледах живота си и хората в него под лупа. Благодарях, когато някой направи нещо добро за мен; дразнех се, когато хората постъпват глупаво; ядосвах се, когато постъпват зле. Нормално.

Живеех си предимно така, но един ден ми се случи нещо интересно.

Правих медитация, в която трябваше да „преживея“ събитие, което искам да ми се случи. Да се потопя в него, все едно ми се случва вече. Мозъкът не знае, че в този момент си фантазирам и го изживява като нещо напълно истинско. Накрая на тази работа благодаря и с тази ми благодарност „се подписвам“, че събитието вече се е случило.

Понеже съм изпълнителна, направих каквото трябваше. Но каква изненада! Няколко дни по-късно, аз продължавах да живея в това състояние на благодарност. Чувствах се сякаш пия много тайно вълшебно хапче и всъщност привидната сивота на света е породена от липсата на витамина на благодарността в мозъка ми.

Промени в плановете или пък нещо да не стане по моя начин – това по принцип доста би ме подразнило. Но аз го приемах с благодарност и усмивка. Казвах си „имало да става“ и се усмихвах вътрешно. От това светът се изменяше пред очите ми.

Точно в този период говорих с приятелка и тя ме попита какво ме кара да бъда благодарна. Помислих и тогава го осъзнах.

Аз избирам благодарността, вместо тя да е подчинена на външни обстоятелства. Тя е съзнателен избор, който правя.

Този мой избор не зависи от това какво ми се е случило. Дали съм благодарна, зависи само от мен и моя избор. А когато съм благодарна, се чувствам чудесно, топло ми е и ми е леко. 

То е като мускул, който трябва да се тренира. Понякога забравям и се чудя защо нещо не върви. После се сещам и отново долавям в себе си това усещане. А то е прекрасно!

Сякаш златна топлина се разлива от сърцето ми към целия свят и прегръща всяка една частица от него.

Моя път на промяна през думата „Благодаря”

В моретата на сърцата ни

Пътят, който извървях досега – и вътрешен, и външен, ме заплени. Като дете плувах с лодката си в една не дотам спокойна река. Наслаждавах се на красивите ѝ меандри, страхувах се от някои бързеи и пътешествах с дълбоката вяра, че всичко е наред.

Изведнъж обаче пораснах и тази буйна река се вля в откритото море – еманация на красотата, свободата и силата. То неведнъж гръмовно ме разтресе, изпълни ме с тревоги, но и с неподозирани възможности. Донесе огромно ново и дълбоко разбиране за живота. Това искам да споделям с теб тук.

Да ти разкажа за пътешествието си, за да си спомниш, може би и ти, че също пътешестваш. Понякога се забравя, знам. Пиша, защото вярвам, че сме тук за малко. Като деца, излезли да си поиграят навън, а после се прибират вкъщи. И извървяваме заедно пътя към дома.

Затова казвам „тук съм“ и оставям думите си. Ако ти потрябват някога, те също са тук.

А сега ще тръгвам. Обещавам да се върна и да си говорим отново.

Междувременно, направи нещо хубаво…

Разгърни се в просторите на душата си и танцувай под слънцата ѝ!

После ще разкажеш как е!

С обич,
Биляна