Днес ти споделям моята история, как от едно момиче на 20 г., следващo мечтата на своята майка, преминах през депресия и паник атаки, докато открия своя път и начин да приема и заобичам себе си отново. 

В самото начало….

Едно момиче на 20 г. Студентка в мечтания университет, в мечтания град, но не от нея самата, а от нейната майка. Това съм аз – Цвети Райкова.

Може би ще се припознаеш в тази история или ще видиш твои близки в нея. Възможно е да си чувала много подобни истории, но повярвай ми, всяка е различна. От всяка има нещо, което можеш да разбереш и вземеш за себе си.

Това е история за пътя към оздравяването, за мотивацията, която ни води напред и за безкрайната надежда и вяра в доброто. 

Питаш се: Възможно ли е? Има ли наистина хепи енд след депресия и паник атаки, които могат тотално да променят живота ти и да те докара до дъното? Отговорът ще го намериш тук… и сега.

Автор на статията е Цветелина Райкова – майка, консултант по хранене и здраве, лектор към международна система 118. В своята работа помага на хора в депресивни състояния и с паник атаки, след като самата тя преминава през това предизвикателство.

Да се върнем към корена – моето детство

Аз съм дете на последните години на комунизма, строги правила и семейни ценности. Може би заради това страдах като малка, защото бях едно от двете деца в класа на разведени родители.

По онова време, да си такова дете, не беше лесно. Никой никога нищо не ми е казвал, нито съучениците ми, нито родителите им. Сякаш тогава децата не бяха толкова жестоки, както са днес, но аз усещах, че гледат на мен по различен начин. Чувствах се като дете, като човек, който не е цял, на  когото нещо му липсва и това нещо е баща. 

Е, все пак имах късмета баща ми да е винаги до мен, но не и вкъщи. Когато пораснах, нещата се промениха и то в положителна посока, но онова чувство от ученическите години, то остава, то не може да се промени, то е като печат в душата ми, който едновременно ми носи сила и болка.

В преследване на чужди мечти

Гимназиалният ми живот беше продиктуван от желанията на майка ми. Учих в езикова гимнази, не че езиците не ми вървяха, напротив, бях перфектната ученичка. И как да не съм? Майка ми беше библиотекар 35 години в малък град. Всеки я познаваше и нямаше как единствената ѝ дъщеря да не е отлична ученичка.

Записах университет, по желание на мама, избрах нашумялата специалност – Туризъм, само че реалността се оказа съвсем друга. Точно тази реалност ме отблъсна от професията завинаги, въпреки че учих с желание и интерес. Никога не съм преписвала на изпити – перфектното дете, освен това срамежливо, израснало без баща и много чувствително.

Не обвинявам майка ми, тя винаги се е грижила за мен, помагала ми е спрямо нейните разбирания. Чувството на вина или на омраза никога не е било в живота ми, спрямо родителите ми, въпреки че по стандарти не бяха перфектните такива, но аз си ги обичам такива, каквито са и за мен това е правилния път.

Сигурна съм, че вече си намерила част от себе си до тук, но защо разказвам всичко това? Какво толкова има в детството и живота ми – едно момиче от малък провинциален град?

Отговорът е, че в моето детство се криеше ключът към това мое състояние и ти, знаейки това, може да разбереш и да се предпазиш навреме. Така можеш да помогнеш на себе си или на твой близък в подобна ситуация.

Аз искам да ти покажа, че има начин да се справиш и той далеч не се казва – антидепресанти.

Какво се случи с мен?

Не знам, нямам ясно обяснение, колкото и пъти да съм си задавала този въпрос. Може би защото бях притеснителна или прекалено срамежлива, или защото не се харесвах, не се обичах и не се приемах. Все си измислях, че имам някакви недостатъци – слаба, с голям нос, неправилни черти и т.н. А може би защото ми е липсвало нещо, но изведнъж всичко рухна. Аз рухнах. Може би съм била рухнала отдавна, просто е дошъл перфектният момент да го видят всички.

Как започна всичко?

Отначало като страх, страх да се кача във влака, за да отида на лекции. След това премина в страх да не пътувам сама във влака, да съм винаги с приятелка. После дойде страхът да не ми се случи нещо във влака, независимо с кого пътувам и накрая огромната дупка на паник атаки и депресия тежка форма.

Аз бях страничен наблюдател в собствения си живот, виждах какво се случва, но някак не можех да реагирам. Страховете се задълбочаваха, срамът да призная в семейството си, какво ми се случва, растеше. Как ще кажа? Ще ми се смеят, ще ме помислят за луда, ще се изложа, ще се проваля. Трай си, мълчи, то ще мине един ден.

Начало на депресията и паник атаките

Усещах, че нещо не е наред, че не съм аз, че не съм себе си. Виждах друг човек в огледалото. Отслабнах, страхувах се да изляза от вкъщи, защото ще припадна, ще умра, непознати ще извикат линейка. Целият град ще разбере за мен, ще се изложа, не бива така, не трябва.

Някакси завърших университета и се прибрах у дома, започнах работа, но нещата ставаха все по-зле и по-зле – денонощи натрапчиви мисли, липса на качествен нощен сън, която ме караше да спя и през деня, паник атаки от открити пространства, от места с много хора, от молове, от големи магазини, от асансьори… Умирах, умирах навън, вкъщи, страхувах се, дори докато бях под душа. Никъде нямах мир и спокойствие.  

Животът ми беше храна и сън. С все по-силните симптоми и по-голямата дупка осъзнах, че трябва нещо да направя. Гледах се в огледалото и си казвах: „Боже Господи, защо не ми счупиш ръка или крак? Ще боли, но ще знам какво ме боли и ще знам, че ще мине?”.

Но да ти е счупена душата е най-големият ад на земята. Осъзнах, че ако не намеря спасение, е по-добре да си събирам багажа и да отивам сама в психиатрията.

Не ми беше никак лесно, объркана и с толкова емоции, бушуващи в мен. Случвало ли ти се е? Познато ли ти е? Чувала ли си го и от други хора? Да не знаеш накъде да поемеш, кое е правилно, кое не, има ли изобщо правилно нещо в тази ситуация? А дали можеш да се справиш сама?

Нуждата от подкрепа, от човек до теб, е от съществено значение за справянето с този проблем. Малко по-късно разбрах, че страдащите (като мен) от депресивни състояния имаме един вътрешен неизказан страх и той е да не останем сами. Затова започнах да ти разказвам за мен от самото ми детство – зад страха ми, че съм изоставена от баща ми, се е криел през цялото време ключът за моето състояние – страх да не остана сама.

Винаги има надежда

Едно гласче в мен казваше през цялото време – не, не и не, не е това решението, не са антидепресантите решението. Да, това е лесният начин, чийто край знаеш, той е предвидим, а ние сме устроени да търсим винаги предвидимото, да се насочваме винаги там, където имаме знание и сигурност. Предвидимото беше лекарства и порочен кръг цял живот.

Винаги има благодарност

От всичко съм благодарна, че някак, обзета от толкова страхове, поне имах ясно съзнание. Не знам откъде идва, но го следвах и започнах да търся, години наред – обиколих църкви, манастири, радиестезисти.

Вече бях започнала да казвам какво ми е, първоначалният срам изчезна и всеки започна да ми дава съвети, прочетох и доста духовна литература, купих си молитвеник.

Един ден стигнах до София, поредния ден, умряла от страх, пред лекарски кабинет на тогава много известен лекар. Как стигнах до тази жена и аз не знам, защото да си запишеш час беше по-трудно от това да спечелиш шестица от тотото.

Винаги се появява Човекът до теб

Помня какво ми каза тя, когато влязох: “Цветна си, момиче, много си цветна…и си слънце!“. Докато седях на стола отвън, чух: “А, какво слънце имаме тук!“. Казах си, тази жена не е добре, аз умирам за пореден път, тя къде видя слънце?

Чрез нея намерих моя път, оправих се само за 3 месеца, с помощта на индивидуална комбинация от капките на д-р Бах и определен вид клетъчни храни. Така поех към голямата си мечта – да помагам на хората в същото положение като моето, защото има изход.

Винаги има поука

Когато бях болна и търсех решение, многократно се питах „защо”? След толкова години разбрах отговора – защото е трябвало да мина през това, за да споделям и помагам на повече хора.

Винаги има щастлив край

Когато човек не се отказва и не се примирява със съдбата си, винаги намира решение и то не какво да е, а точното и правилното за него.

Ако аз не бях извървяла този път, как щях да знам, че има начин, има спасение? И как щях да ти бъда полезна днес, когато ти имаш нужда от такова споделяне? За всяко нещо си има причина. Да, понякога не я виждаш, тя е част от голямата картина на нашия живот. 

Запомни едно много важно нещо: винаги е по-лесно да се справиш, когато си разбрана и когато има с кого да споделиш.

Знам какво е да се луташ, знам какво е да не се обичаш, знам какво е да нямаш цел, знам какво е да не ти се живее, знам какво е да се страхуваш, да се притесняваш, да си свита, да търсиш, но и знам как да те извадя от това състояние, как да тръгнеш отново да го живееш този живот, защото ние сме тук, за да живеем, да се учим и да бъдем!

Вярвам, че няма нищо случайно в този живот и от едно скромно момиче аз преобразих живота си на 180 градуса, но за това ще ти разкажа следващия път.

Твой здравен консултант и консултант по хранене: Цвети Райкова

Ако искаш да се свържеш с Цвети, използвай някой от профилите ѝ в социалните мрежи:
Фейсбук страница Cveti Health 
Фейсбук група – Цветелина Райкова- консултант по хранене и здраве
Инстаграм – cveti_raykov