Предателството на самите себе си е болезнено и трудно за лекуване. Как обаче жените предаваме себе си в любота? Къде по пътя на собственото си изцеление се губим? Защо повтаряме едни и същи грешки? И как да живеем с тези части от нас, които ни притесняват? За всчико това си говорим със Силвия Матеева.
Силвия е един от първите сертифицирани треньори по Мандала танц в България. Тя е треньор по женски практики. Работила е с над 2000 жени на живо и онлайн, за да подкрепи тяхната увереност, енергия и цялостно щастие.
Най-новият проект на Силвия, посветен на женските практики, който е достъпен и онлайн, е Родена за Любов – практики на женската енергия.
За още интересна информация по темата посети YouTube канала на Силвия.
Силвия, сподели ни твоята гледна точка как жените предаваме себе си в любовта?
Много често мислим за това как сме предали себе си в любовта след трудно преживяване, приключена връзка, след дълги периоди, в които сме сами. Стигаме до извода къде сме сбъркали, къде не сме отстоявали себе си. Водим вътрешни монолози, обещаваме си как следващия път няма да предадем себе си.
Остава недогледано как се отнасяме към тази част от нас, която мислим, че ни е предала. Определяме я като проблем, започваме да я нищим, мислим как да се освободим от нея. Тя става враг.
За мен най-голямото предателство е, че пропускаме да я погледнем като част от нас, която е ранима и крехка, и заслужава много разбиране, нежност, любов.
Когато пропуснем да погледнем тази наша част, която уж предаваме, през сърцето си, тогава продължаваме да се спъваме в едно и също нещо. Причината е, че се получава вътрешно противопоставяне – тази, която искам да бъда, срещу тази, която има нещо счупено, която проваля нещата, която ми пречи, която сега ще лекувам, трансформирам.
Коя е частта в мен, която ме предава? Тя е едно малко наранено дете, което е изживяло нещо болезнено, не е знаело как да го преработи и никой не му е помогнал. Ние често пропускаме да погледнем тази част от нас през тази призма.
Какво правя, ако никога не излекувам напълно страха си от изоставяне, драматичната-аз или тази, която иска да задоволи всяко желание, или тази, която се прави на самодостатъчна? Какво правя, ако знам, че никога няма да съм напълно свободна? Значи ли, че аз не заслужавам да бъда обичана от себе си и другите?
Да мислим, че не заслужваме да бъдем обичани такива, каквито сме, това е най-голямото предателство. Това е вътрешното разделение, което ще се появява отново и отново в нашите отношения.
Истината е, че може никога да не се освободим от тези наши части. Има някои неща, които са много дълбоки и те присъстват, под някаква форма, през целия ни живот. Когато се отнасяме с повече любов и разбиране към тях, те се видоизменят, ръбовете им се изглаждат и започваме да усещаме, че наистина заслужаваме любов.
Трябва да има живот и отвъд пълното излекуване и трансформиране, и се надяваме, че той също е хубав, дори да не е „перфектен“, нали?
Да, бъдейки не перфектен, той може да е изключително дълбок, красив и свещен, защото това означава, че мога да обичам „най-счупената“ част от мен. Мисля, че светостта се проявява на места, които не са съвършени, защото провокира да издавим един дълбок пласт от сърцето си.
Когато обичаме, сме готови да погледнем обекта на нашата любов много отвъд неговите несъвършенства, но понякога забравяме, че заслужаваме същото отношение към самите себе си.
Колкото и да говорим за себелюбов, ние прекарваме много повече време в това да мислим как да се „оправим“.
Има части в нас, които са били наранени, много преди да можем да мислим и съзнаваме какво се случва. Ние продължаваме да хвърляме камъни отгоре им, вместо да бъдем тези, които да се застъпят за тях. Ние им говорим по начин, сякаш те могат да се погрижат сами за себе си. А те не могат, защото са застинали в един момент, в една възраст от живота ни, когато не сме имали тази способност. Време е да започнем да ги разбираме и да им даваме нежност.
Дано да съумеем да приложим нещата, за които си говорим и на практика…
В цялото това нещо търпението е много ключово. Ние искаме нещата да се случват сега и веднага или като направим едно нещо и на следващия ден да видя промяна, резултат. Когато разтопяваме такива разделения в нас, такива автопилотни начини да не се приемаме, да не се обичаме, е нужно да имаме много търпение. Те са наслагвани с много години или ги носим от минали животи.
Ние не сме на спринт, това е маратон, защото се връщаме да лекуваме много древни части от нас.
Виж още: Силвия Матеева: Женската и мъжката енергия означават силна връзка със сърцето
Кое е второто ни предателство като жени в любовта?
Много рано, къде съзнателно, къде не, ни учат да прекъсваме връзката с телата си. В следствие на това ние се опитваме да измислим любовта през главата си. Всички ситуации, в които попадаме, разглеждаме през мозъка, анализираме ги. Дори, когато чувстваме, ние често чувстваме през главата.
Ние връзваме чувстването с историята, със сценария, с мисловни рамки. Така чувството остава наполовина, защото не може да слезе в дълбочина, а остава заключено в мозъка.
За да можем да преодолеем нещата, които ни се случват, имаме нужда да влезем в дълбочина в чувстването. За целта трябва да влезем в тялото. Когато чувстването остава завързано за мисловния сценарий, това не може да се случи.
Ако изпитваме болка, мъка, страх, нека да видим къде в тялото се проявява това чувство? Къде изпитваме дискомфорт – в корема, сърцето, слънчевия сплит, утробата, ръката, гърба? Ако сме много отделени от тялото, ще ни е нужно известно време, за да локализираме какво се случва с нас. Ще започнем да усещаме къде има нещо свито, бодеж, схващане. Това е енергията на самото чувство.
Ние излизаме от сценария и историята и влизаме в самата същност на чувството. Тогава можем да усещаме порив да се движим по определен начин и да влезем в поток, който има съвсем друга логика от потока на съзнателния ум.
Този поток има силата да ни помогне да изчувстваме в дълбочина и да ни освободи един път, който е бил запушен дълго време. И така само с едно вдишване, може да влеем лечебна енергия, без да го разбираме.
Ние правим място на потока да случи това, което е нужно. Може да ни даде нов поглед, който допреди 5 минути не е бил наличен за нас.
Вкарвайки много фокус и внимание как се случват връзките ни, ние забравяме връзката с тялото. Важно е това, което се случва в любовните ни отношения да го изчувстваме през нашето тяло.
Стигнахме и до третия начин, по който предаваме себе си в любовта. Кой е той?
В търсене на любовта, ние често изземваме нашето внимание от връзката с любовта като енергия, състояние, сила и я насочваме към определен човек или отношения.
Това е човешко, това е част от красотата на любовта – да се прояви в образа на един човек, но е важно да не късаме връзката с любовта като състояние. Ако това се случи, често се фиксираме, че любовта трябва да ни се случи точно с определен човек и с никого другиго.
Често съм чувала израза „Само любовта не е достатъчна“, „Любовта не е пътят“, но според мен, ние бъркаме понятията. Ти можеш да обичаш някого, но да разбираш, че той не е най-доброто за теб.
Всъщност Любовта винаги е пътят. Имаме нужда да усетим любовта като сила и енергия и накъде ни води.
Ти можеш едновременно да обичаш един човек, но да не го избереш като партньор или да не казваш „да“ на определени динамики. Няма борба между разума и сърцето. Те могат много добре да работят в съзвучие. Не е нужно да спирам да обичам, да ограничавам потока на любовта, ако стигна до извода, че дадено нещо не е за мен.
От любовта не боли! Боли от прекъсване на връзката с реалния поток на любов, вселенския поток. Боли, когато затваряме част от сърцето си, когато се самообвиняваме, когато се оставим на раната да ни води, боли от неоправдани очаквания. Не боли от самата любов!
Аз мога да страдам за нещо, но съзнателно да отварям сърцето си за състояние на любов.
Предаваме се, когато слагаме връзката ни със самата любов като жертва спрямо даден човек или отношения.
Ако трябва да обобщим всичко, казано до тук, как би звучало то?
За да не предаваме себе си в любовта, нека се опитаме да правим тези три неща:
1. Докато мисля как предавам себе си да държа в любов тази част от мен, която си мисли, че ме е предала.
2. Да изживявам себе си и чувствата си през тялото. Да си задам въпроса: Какво искам да въплътя в живота си?
3. Винаги да се опитвам да връщам вниманието си към връзката с любовта като енергия, състояние и сила!
ЖИВОТВОРНА 