Във всеки човек, някъде дълбоко, живее неговото вътрешно дете. Понякога, съвсем несъзнателно, ти поглеждаш света през неговите очи. Ако то е щастливо, за теб светът е красив и безопасен. Ако е било наранено, както винаги се случва в някакъв момент, то се страхува, тъгува или пък обвинява себе си.

Сигурно много пъти си чувала думите „излекувай вътрешното си дете“. Как обаче изглежда това непораснало дете и как да се погрижиш за него с любов? За всичко това си говорим с психолога Марина Чомпалова.

Тя беше една от първите жени, които се включиха в пространството на ЖИВОТВОРНА, за което съм ѝ много благодарна.

Марина Чомпалова е психолог и водещ на семейни констелации. В работата си съчетава визуализации, водени медитации, техники от гещалттерапията, арттерапия, работа с тялото. Води процес „Лекуване на вътрешното дете“ (childhood deconditioning) в 10 сесии за премахване на обусловеностите от детството.

Завършила е обучение за фасилитатори на семейни констелации и по психологическо консултиране към Институт по терапия и експресивни изкуства. В момента преминава обучение за терапевти в метода Compassionate Inquiry на д-р Габор Мате.

Можеш да се свържеш с Марина през нейния сайт или чрез страницата ѝ във Facebook.

Какво всъщност представлява „вътрешното дете“?

Вътрешното дете е аспект от нашата психика, в който са заключени болезнените ни преживявания от детството.

Ние сме минали през детството, развивайки стратегии за оцеляване, като например да потиснем гнева и болката си, защото не е имало кой да ни държи заедно с тях. Истината е, че когато потиснем дадена емоция, тя не изчезва, а остава като блокирана енергия в тялото ни.

В същото време ние блокираме и жизнената си енергия, защото другият аспект на вътрешното дете, освен травмата, са същностните ни качества – умението да поставяме здравословни граници, да изразяваме нуждите си, доверието ни, любопитството ни, мъдростта, интуицията, смелостта. Ние се раждаме с всички тези качества, но за да оцелеем в средата, в която растем, се налага да потиснем и видоизменим голяма част от тях и това са т.нар. обусловености (conditioning), които ни отдалечават от истинската ни същност.

Най-просто казано, отчуждили сме се от себе си, защото не е било безопасно да бъдем себе си.

Една част от нас пораства, завършва училище, създава семейство, но друга част зацикля в миналото. Тя остава на емоционалната възраст от 3-4-5 години, или когато се е случила травмата, и често в ежедневието си ние реагираме от нея заради адаптациите, които е трябвало да усвоим.

За травма не е нужо да е имало разтърсващи събития. Ако родителите ни не са били в състояние да ни приемат, каквито сме, това е травма.

Как да разберем, че действаме чрез нараненото дете вътре в нас, а не като възрастен?

Всеки път, когато реагираме, и нашата реакция е несъразмерна със ситуацията, която я е провокирала, ние реагираме от мястото на детето.

С други думи, когато нещо ни тригерира (от англ. trigger – натискам спусъка), ние реагираме не на настоящия момент, а на нашата интерперация за него, на вътрешно убеждение, което сме изградили за себе си като дете. И то се проявява в съвсем тривиални ситуации, например засича ни шофьор на пътя и ние избухваме.

Чувството е на гняв, усещането е за безсилие, но под това безсилие има вярване и то е: „Аз не съм важен“. Това е травмата на незачитането, която се появява в ранна възраст – обикновено на 3-4 г., ако не сме били видени, чути, отразени от нашите родители.

Съществува и другата адаптация – потискането на гнева. Това е, когато усетим, че някой ни погазва границите, и много често замръзваме, вместо да можем да се заявим. Обикновено това се случва в личните отношения, когато ни е страх, че можем да изгубим отношението си с другия човек, ако застанем зад своята истина. Това е отзвук от детството, в което сме получили посланието, че не е безопасно да сме себе си, съответно сме потиснали емоциите си, защото сме били зависими от одобрението на хората, които са се грижили за нас.

Тези модели на поведение са имали предназначение да ни осигурят оцеляване в краткосрочен план, но продължават и в зрелия ни живот, макар и вече да нямаме нужда от тях. Все едно носим костюм, който не ни е съвсем по мярка, но ни е страх да го съблечем, защото може и да не ни харесат.

Кои са най-често срещаните травми и как изглеждат те в живота ни като възрастни?

Най-ранните травми са травмите на привързването, времето до 1.5 г., когато сме били изцяло зависими от нашите майки за оцеляването си. Те се отразяват на по-късните ни взаимоотношения и на доверието ни в живота. Ако в този период се е случила раздяла или ако майка ни не е имала много физически контакт с нас, или обратното, ако е била твърде натрапчива, това обикновено води до т.нар. избягващ тип привързаност, т.е. в зрелия си живот тези хора държат другите на разстояние, потискат емоциите си и отричат своите нужди, защото за бебето е било твърде болезнено да чувства отсъствието на майка си.

Другият вид привързаност е тревожна, при която децата плачат, прилепчиви са, постоянно тревожни за своята майка, но не се успокояват, когато тя е наоколо. В зрелия си живот тази травма се проявява като зависимост или съзависимост в отношенията, постоянна тревожност, несигурност, липса на собствен център.

И третият тип привързаност – дезорганизирана. Тя е, когато е имало сериозно травматично събитие в живота на майката, например домашно насилие, и майката е източник на страх и оцеляване едновременно. Впоследствие тези хора е вероятно да отключат агресивни поведения, психични заболявания или суицидни импулси, като цяло има агресия там.

Съществуват и т.нар. травми на развитието, например ако детето не е видяно и прието такова, каквото е от своите родители между 3-5 години, то израства с убеждението „Аз не съм важен“ или „Аз не струвам“. Оттам идват много реакции в зрелия ни живот, като например искаме да контролираме или се гневим, защото е твърде болезнено да чувстваме това безсилие, което сме чувствали като деца.

Често срещани травматични събитя са насилие, развод, родител с пристрастяване или психично заболяване, загуба на родител, съществуват и т.нар. междупоколенчески травми, с които работи методът семейни констелации.

Травмата е индивидуална реакция. Например един развод може да не е травмиращ, ако родителите са ресурсни за детето си в този момент. Проблемът е, когато детето се изолира емоционално.

За мен най-важен е периодът от 0-3 г., ако в него родителите успеят да изградят подхранваща връзка с детето си, това е предпоставка за устойчивост за в бъдеще.

Добрата новина е, че никога не е късно да поправим отношението си с децата ни и колкото повече лекуваме собствените си болезнени преживявания, толкова повече това отношение се подобрява.

Как пренасяме собствените си неизлекувани детски травми върху нашите деца?

Най-често като проектираме върху тях собствените си очаквания, страхове, планове за това какви трябва да бъдат. Когато търсим от тях одобрение или потвърждение на това, че „ставаме“, когато имаме ограничение да създадем пространство, в което да се почувстват безусловно приети с цялата си палитра от емоции. Когато очакваме да запълват дефицитите ни, да получим от тях нещо, което не сме получили в детството си.

В голям процент от случаите този трансфер се случва напълно несъзнателно, защото, движени от собствената ни непреработена емоционална болка, самите ние сме загубили връзка със себе си.

Както казва швейцарската психотерапевтка Алис Милър, „Всяка майка може да бъде емпатична, само ако е свободна от миналото си, и е принудена да реагира без емпатия, доколкото, макар и отричайки съдбата си, всъщност носи нейните невидими окови. Същото важи и за бащите“.

Най-трудно е да видим децата си без филтър, като отделни хора със своя собствен житейски път.

По какъв начин можем да излекуваме вътрешното си дете?

В процес на терапия. Нужно е първо да признаем истината за нашето детство, а след това да изчувстваме болката, която сме потиснали в себе си, за да принадлежим към нашето семейство, за да се освободим от нея.

Когато оставим отговорността за това, което се е случило, на нашите родители, можем да се помирим с миналото и да продължим с малко по-малко емоционален багаж. Това означава, че вече можем да станем родители сами на себе си и да започнем да се грижим за емоционалните си нужди сами.

Работя с процес „Лекуване на вътрешното дете“, структуриран в 10 сесии, в който се връщаме назад във времето от 12-годишна възраст до зачеването. Там можем да видим всички обусловености и модели, които възпроизвеждаме в зрелия си живот, да изразим потиснатите емоции и да застанем като ресурс за тази част от нас, която е била наранена.

Можете да прочетете повече за процеса тук.

Какво се случва с вътрешното дете, ако успеем да излекуваме неговата травма?

Свързваме се с усещането ни за вътрешна стойност, което идва не през постиженията и това какво правим за другите, а от връзката с емоциите ни, с качествата на същността ни – доверие, мъдрост, любов, смелост, състрадание, радост. Ние се раждаме с тях и сега може да отворим пространство да започнат да се проявяват в живота ни по нов начин. Връщаме си усещането за жизненост, за творческа енергия, за присъствие в настоящето. Можем да се осмелим да бъдем автентични, да поставяме здравословни граници за себе си.

Аз лично се осмелих да се запиша на уроци по пеене и да пея пред хора – а цял живот са ми казвали, че не мога да пея.

Започваме да приемаме себе си и нашите родители, да се грижим за себе си и да развиваме състрадателно отношение към себе си.

Това е любов – да можеш да кажеш „да“ на всичко, каквото е.

Какво би казала на читателките на Животворна?

Животът има нужда от нас точно такива, каквито сме. В наши ръце е да го творим.